понеделник, 7 юни 2010 г.

Страх и гордост в държавата на металните тръби

Снимка: Яна Лозева

България е държава, в която можеш да изпитваш две чувства – страх и гордост. Пиша това по повод на протеста пред затвора за чужденци в Бусманци (политкоректно название: дом за временно настаняване), който се проведе на 6 юни.

За съжаление, както и с други неща, основният фокус се насочи към едно събитие, което беше само индиректно свързано с протеста – нападението на неофашисти над няколко човека, които са отивали към Бусманци с трамвай. Гризе ме любопитството дали медиите щяха да обърнат толкова голямо внимание на събитието, ако не се беше случил погромът, но може би не е възпитано да повдигаме такива въпроси.

След като ден по-рано полицията разкри убийство от преди две години, което също се оказа мотивирано от омраза (само че хомофобия), мисля че няма голяма полза от това да се преструваме, че обществото ни няма проблем с възраждането на неофашизма. Целите на расистите и ксенофобите са ясни – чрез заплахи и агресия да накарат всички, които мислят по начин, различен от тях, да се страхуват. Да се страхуват да кажат какви са, в какво вярвят, да се страхуват да мислят дори.

Само че насреща си имат хора, които застават с лицата си. Въпреки риска, който всеки от тях носи в следствие на тази си „смелост”. Хора, които са достатъчно зрели, че да се интересуват от съдбата на други хора – т.нар. „нелегални имигранти” и достатъчно отговорни, че да не извиняват собствената си нескопосаност с другите. И можем само да се гордеем, че такива хора все още има в България.

Битката между страха и гордостта е битка за цялото ни общество. От нея зависи в каква България ще живеем – на гордостта или на страха и омразата.